Pleroma

Есе

Кой е София? Гностическата Богиня, Паднала от Плерома

Преди да стане символ на мъдростта, София беше Еон — и нейното падение създаде света, в който живееш...

Обновено от Бездна

Изготвено с ИИ по 8 цитирани източника, след това проверено: цитатите са сверени дума по дума с източникаКак работим

Спорните твърдения по-долу носят етикет:

  • Показва го първоизточник, който отворихме.
  • Източниците или изследователите, които ги четат, се разминават.
  • Така твърди традицията; нито един документ, който отворихме, не го показва.

как етикетираме твърденията

Съдържание

sophia

София

Гръцки: Σοφία — мъдрост; последният Еон на Плерома, чийто копнеж да познае Бащата без посредник роди Демиурга и засеял божествени искри в материята

so-FEE-ah

Не абстракция. Не притча. Плерома е Пълнотата, божествената цялост, в която нищо не липсва, а София е последният ѝ Еон. София е името, което гностиците дават на конкретен космически процес: момента, в който мъдростта се опитва да грабне познание, вместо да го получи, и от грешката ражда цял свят. Ако някога си преследвал разбиране с такава сила, че вместо яснота си произвел само объркване, вече си изживял падението на София. Текстовете просто описват архитектурата на това, което ти вече познаваш в тялото си.

Знаеш нещо за София, дори ако никога не си чувал името й.

Знаеш го в онзи момент, когато си бил толкова отчаян да разбереш нещо — отношение, смисъл, посока — че си натиснал и натиснал, и вместо яснота, натискът е произвел нещо друго. Нещо кръгло и запечатано и непрозрачно. Конструкт, който прилича на разбиране, но нямаш как да го отвориш отвътре.

Гностиците са познали този момент. Но вместо да го третират като психологически срив или философски парадокс, те го вградили в самата космология. За тях, този момент не е бил метафора — бил е генезис. Буквално: падението на София е актът, създал материалния свят.

Това е най-грандиозната история, разказана някога за грешка, направена от любов.

Кой е София? Последният Еон на Плерома

Плерома и гностицизмът започват от едно и също място: Плерома е божествената Пълнота, в която нищо не липсва, а София е най-външният ѝ Еон, най-близо до ръба. В сетианския мит тя зачева сама, без партньора си, и онова, което излиза от нея, пада извън Пълнотата като първия недостиг.

В гностическата карта на реалността всичко започва от Монадата — неназовимия, непознаваемия Извор, за когото никакъв предикат не е достатъчен. От Монадата, чрез серия от еманации, произлизат двойки божествени същества — Еоните. Заедно те съставляват Плерома — Пълнотата, божественото пространство, в което всичко е съвършено, защото нищо не се е опитало да бъде отделно.

В сетианската система на Апокрифон на Йоан първата еманация е Барбело — Мисълта на Бащата, първата осъзнатост, Мълчаливата Майка. Във валентинианската система пълнотата се разгръща в двойки Еони: Нус и Алетея, Логос и Зоя, Антропос и Екклезия. Всеки Еон съществува в двойка, сизигия, защото в Плерома нищо не е едно. Всичко е в отношение.

Онова, което Барбело прави при тази първа еманация, се оказва точното огледало наобратно на това, което София прави по-късно — разгледано отделно в Барбело: Първата Мисъл, еонът преди София.

София е последната. Най-младата. Тридесетият Еон във валентинианската система. И нещо в нея е различно.

  1. Монада (Неназовимият Баща)

    Отвъд всяко име и категория

  2. Барбело (Еннойа)

    Първата Мисъл — Мълчаливата Майка

  3. Нус и Алетея

    Ум и Истина — първата сизигия

  4. Логос и Зоя

    Слово и Живот

  5. Антропос и Екклезия

    Човек и Събрание

  6. София (последен Еон)

    Мъдрост — единственият Еон, посегнал да познае Бащата сам

Всеки Еон познава Бащата опосредствано — чрез структурата на Плерома, чрез сизигията си, чрез реда на еманациите. Това не е ограничение — това е архитектурата на познанието в Пълнотата. Точно както окото не гледа себе си директно, но вижда всичко останало, Еоните познават Извора чрез това, което Изворът е произвел.

София не се задоволи с това.

Падението — Защо София напусна Плерома

Тук е ядрото на гностическия мит, и тук е моментът, който повечето съвременни преразкази пропускат.

София не пада от непослушание. Не пада от глупост. Не пада от гордост в простия смисъл на думата.

София пада от любов.

Конкретно — от копнеж. Тя иска да познае Бащата директно, без посредничеството на останалите Еони, без сизигията си. Валентинианските текстове казват, че страстта й (ентимезис) е била толкова силна, че е станала самостоятелна сила — отделила се от нея и се превърнала в нещо друго.

Помисли за последния път, когато си искал нещо с такава интензивност, че самият копнеж е станал по-реален от това, което си търсил. Когато жаждата за разбиране е погълнала разбирането. Когато усилието да обичаш е замествало самата любов.

Ето какво е станало.

Ентимезис — Страстта, Станала Субстанция

Във валентинианската система ентимезис (стремлението на София) се отделя от самата нея и става самостоятелно същество. Това не е наказание — това е механика. Когато копнежът надхвърли границите на структурата, която може да го задържи, той произвежда нещо извън тази структура. Точно както желанието, изречено без осъзнатост, произвежда последствия, които не приличат на оригиналното намерение.

Падението е описано различно в различните текстове. В Апокрифон на Йоан София действа сама, без съгласието на своя партньор и без одобрението на Духа. В Пистис София тя е привлечена от фалшива светлина, която мисли за светлината на Бащата. Във валентинианските фрагменти тя посяга отвъд Предела (Хорос) — границата на Плерома, която не е стена, а самата граница на познаваемото.

Различията не са противоречия. Те са различни ъгли на един и същ модел — модел, който познаваш, ако си честен:

Да посегнеш отвъд онова, което можеш да задържиш. Не от злоба, а от излишък.

Раждането на Демиурга — Какво създаде грешката на София

Резултатът от падението на София не е абстрактен. Той е конкретен и ужасяващ.

От нейния акт — познание без структура, творение без сизигия — се ражда същество. Не божествено в пълния смисъл, но не и напълно лишено от светлина, защото произхожда от Еон. Гностиците го наричат Демиург — Занаятчията. В Апокрифон на Йоан неговото име е Ялдабаот: лъвоглав змей, невежо дете на мъдростта, което вижда само себе си и заявява: „Аз съм Бог и няма друг Бог освен мен." (превод: Pleroma)

Помисли какво означава това.

Светът, в който живееш — целият материален свят, с неговите закони, ограничения, илюзии за окончателност — е произведен от грешка, направена от любов. Не от зло. Не от умисъл. От копнеж, посегнал отвъд способността си да задържи това, към което посяга.

Демиургът не знае за Плерома. Не знае за собствената си майка. Той мисли, че е единственият Бог, и от тази невежност конструира цялата архитектура на материалната реалност — включително Архонтите, владетелите на планетарните сфери, които пазят стените на затвора, без да знаят, че самите те са затворници.

Не демонизирай Демиурга

Най-честата грешка в съвременните прочити на Гносис е превръщането на Демиурга в дявол. Но гностическите текстове са по-прецизни: Демиургът е невеж, не зъл. Той е дете, родено без баща, което конструира свят от единственото, което знае — себе си. Ако го демонизираш, пропускаш ключа: Демиургът е модел на нещо в теб. Всеки път, когато конструираш цялостен светоглед от частичната си перспектива и обявяваш „това е всичко, което има" — играеш ролята на Ялдабаот.

Светлината на София влиза в човека, но не като подарък от нея. В Апокрифон на Йоан петте светила са изпратени при главния архонт и го съветват да вдъхне в лицето на тялото; онова, което излиза от него, е силата, взета от майка му: „той вдъхна в лицето му духа, който е силата на майка му“ (превод: Pleroma) Той не разпознава чия е. Тялото е дело на Демиурга. Искрата, пневмата, е на София и е стигнала до тялото през него, без той да знае.

Но ето ключът, който повечето разкази пропускат: София не изчезва. Тя губи голяма част от светлината си — тя е разпръсната в материята, засята като искри в човешките души — но самата тя остава. Паднала, отслабена, обкръжена от Хаоса, но жива. И търсеща път обратно. Гностическият Битие разказва същото слизане през Ева като земното огледало на София — разпръснатата светлина, която се събужда първо в една жена в градина.

Именно тук историята на космогонията става история на твоето съзнание.

Слизането в Хаоса — Тринадесетте Плача на Пистис София

Пистис София — един от най-пълните запазени гностически текстове — разказва слизането на София с хирургическа подробност, която няма нищо общо с поетическата неяснота, приписвана обикновено на мистическите текстове.

София вижда светлина долу — светлина, която мисли за светлината на Бащата. Тя се спуска към нея. Но това е капан. Светлината е фалшива, поставена от Автадес — една от архонтичните сили. В момента, в който София навлиза в областта на Хаоса, архонтите я заобикалят. Те крадат светлината й. Тя потъва все по-дълбоко.

И тогава София прави нещо, което е самата дефиниция на Пистис — доверието като активна позиция:

Тя плаче. Тринадесет пъти.

Тринадесетте плача не са литература. Те са карта. Всеки плач описва конкретно състояние на съзнанието в процеса на слизане:

  1. Първите три плача — разпознаването на загубата. София осъзнава, че светлината й е открадната. Тя все още мисли, че може сама да се измъкне.
  2. Плачове четири до седем — изчерпването на собствените сили. Архонтите натискат. Всеки опит за самоспасение не работи. Тук копнежът, който е причинил падението, трябва да умре.
  3. Плачове осем до единадесет — предаването. Не пасивно — активно. София спира да се бори и започва да вика към Светлината. Не от позиция на сила, а от пълна, телесна, неукрасена нужда.
  4. Плачове дванадесет и тринадесет — мистерията на обрата. Светлината чува. Не защото София е казала правилните думи, а защото позицията, от която ги казва, е позицията на чиста рецептивност — Пистис, вярата, която не е вярване, а отвореност.

Ако си бил в дълбока криза — не повърхностна тревожност, а истинска тъмна нощ на душата — познаваш тази карта. Познаваш момента, когато всички твои стратегии за спасение се изчерпват и остава само гласът, който казва: чуй ме.

Богомилите, тези български гностици от десетия век, са знаели за тази карта, макар да не са ползвали валентинианската терминология. Тяхното разбиране за материалния свят като творение на по-нисш демиург, тяхното настояване, че истинското познание е вътрешно и директно — това е същата архитектура. Когато четеш за падението на София, четеш нещо, което е живяло в тази земя хиляда години преди ти да се родиш. Коя точно е Мария, която иска този разказ в текста, и защо тя не е Софията от заглавието му, е разгледано в Пистис София Мария Магдалена ли е.

Какво прави Плерома в гностицизма, когато София пада?

Повечето преразкази спират на катастрофата. Апокрифон на Йоан не спира там. Той дава на падението втора половина, и във втората половина действащата страна е Плерома.

В текста падението започва като зачеване, взето самостойно. София „искаше да изведе подобие от себе си без съгласието на Духа“ (превод: Pleroma) и онова, което излиза от нея, е несъвършено, защото го е създала без своя партньор. Недостигът е структурен, не морален. Нещо е направено без двойката, която държи направеното цяло.

Следва частта, която резюметата изпускат. София разпознава какво е сторила и плаче, а отговорът е колективен: „цялата плерома чу молитвата на нейното покаяние“ (превод: Pleroma) Пълнотата не е безразлична към собствения си ръб. Тя чува, застъпва се пред невидимия Дух, и помощта е изпратена надолу, за да поправи недостига ѝ.

Възстановяването е частично по замисъл, и текстът е точен къде я оставя: „тя беше възнесена не в своя собствен еон, а над своя син, за да бъде в деветия, докато не поправи недостига си“ (превод: Pleroma) Тя не получава старото си място обратно. Държана е на междинна станция, докато поправката завърши. Същата степенувана форма има изкачването в Пистис София, и същата форма има яснотата, която идва у теб, преди обърканото, което я е произвело, да е свършило да се разплита.

Същото падение, разказано без нейното име

Не всеки гностически текст поставя София в центъра на това. Евангелие на истината, валентинианското размишление от Кодекс I на Наг Хамади, разказва същата структура и не я назовава нито веднъж. Причината, която назовава, е Заблудата, която „работеше върху собствената си материя напразно, без да познава Истината“ и „подготви със сила, в красота, подмяна на Истината“ (превод: Pleroma) Подменият свят е там; майката му не е.

Същият текст отказва заключението, което повечето читатели изваждат от мита, а именно че Пълнотата трябва да е авторът на забравата. Отговорът му е внимателен: „Забравата не произлезе от Бащата, макар да възникна заради него“ (превод: Pleroma) Значи не постановление. Последствие от това, че Бащата е непознат.

Дали София е тридесетият и последен Еон зависи от това кой източник четеш. Разказът на Ириней за валентинианите дава на Плерома тридесет Еона в двойки сизигии и поставя София в края им ; Апокрифон на Йоан я въвежда като Софѝя на Епинойа и въобще не я подрежда в списък. Този текст следва валентинианското подреждане, защото оттам идва числото тридесет, и го назовава като аранжимент на една традиция, а не на всеки текст.

Изкуплението — Как София се завръща

Изкуплението не идва като награда за правилно поведение. Идва като отговор на позиция.

В Пистис София Христовата сила — не историческият Исус, а космическият Логос, движещ се през Плерома — се спуска в отговор на тринадесетия плач. Не защото София е спечелила спасението, а защото нейният вик е достигнал честотата, на която Светлината може да отговори.

Спасителният процес е описан в детайли, които звучат като алхимическа операция: светлината, открадната от архонтите, бива възвърната. София бива издигната обратно, но не в старата си позиция — тя е изменена. Тя е преминала през Кеномата — празнотата — и се завръща с нещо, което нямаше преди: пряко познание на тъмнината.

Свещеният Брак — Йерос Гамос

Във валентинианската есхатология финалното изкупление е Йерос Гамос — свещеният брак на София с Христос. Това не е романтична метафора. Това е възстановяването на сизигията — мъдростта, отново съединена с познанието, което може да я задържи. Падението е било разделяне на двойката. Изкуплението е завръщане в двойка. Целият гностически мит е история за това какво става, когато познанието се опита да бъде самотно — и какво става, когато отново намери партньора си.

Текстът е пределно ясен: разделянето е смърт. Съединяването е живот. Не като метафора — като описание на механиката на съзнанието.

Падението на София като карта на твоето съзнание

Ако гностиците бяха просто митолози, разказващи красиви истории за божества в небесата, нямаше да те интересуват. Но те не разказват за небесата. Те разказват за теб.

Падението на София е картата на всяко преследване, при което копнежът е погълнал обекта на копнежа. Ето как го разпознаваш в собствения си живот:

Нивото на ума. Искал си да разбереш нещо — себе си, друг човек, смисъла на нещо случващо се — и вместо да оставиш разбирането да дойде, си го преследвал. Четене след четене, рамка след рамка, анализ след анализ. Произвел си Демиург: цялостна обяснителна система, която прилича на разбиране, но вътре е кух. И знаеш, че е кух, защото тревогата не е спряла.

Нивото на отношенията. Обичал си някого с такава интензивност, че любовта е станала хватка. Не си давал пространство — нито на другия, нито на самата любов. Произвел си конструкт — идея за отношение, която заместваше отношението. Демиургът на любовта: прилича на реалността, но й липсва дъхът.

Нивото на духовното търсене. Искал си Гносис — директно, пряко, сега. И вместо да подготвиш пространството за получаване, си тръгнал да го грабнеш. Повече книги, повече практики, повече системи, повече учители. Произвел си точно онова, което гностиците описват: свят от имитации на познание, управляван от архонти на тревожността, с теб в центъра, обявяващ „знам" — без да знаеш.

Структурата на Падението — Винаги Една и Съща

Забележи модела: (1) Копнеж, посягащ отвъд границите на формата, която може да го задържи. (2) Произвеждане на нещо от този копнеж — нещо, което прилича на обекта на желанието, но не е той. (3) Невежество на произведеното — то мисли, че е цялата реалност. (4) Затваряне в произведеното — архонти, пазещи стените. (5) Искрата, която остава вътре — напомнянето, че нещо не е наред. Тази последователност е навсякъде. Гностиците просто са й дали имена.

Но тук е обратът: ако падението е карта, тогава изкуплението също е карта. И тя работи.

Тринадесетте плача на София не са литургия. Те са описание на процеса, чрез който съзнанието, заключено в собствената си конструкция, намира пътя обратно. Не чрез повече конструиране — а чрез вика за помощ, изречен от място на пълна честност.

Не знаеш ли го това? Не си ли бил в момента, когато всичко, което си опитвал, е спряло да работи, и единственото, което е останало, е тишината след изчерпването — и в тази тишина нещо е дошло?

Това е София, завръщаща се.

Ако искаш същото слизане, прочетено срещу две други традиции, които го картографират, Шехина, Шакти и София поставя трите една до друга, а целият пилар е разгърнат в пътеводителя за свещеното женско.

Софѝя вътре — Практика за тази вечер

Тази практика не изисква нищо друго освен теб. Тя не моделира падението на София — тя създава условията за нейното разпознаване в теб.

Стъпка 1: Идентифицирай своя Демиург (10 мин) Седни в тишина. Затвори очи. Задай си въпроса: Къде в живота ми преследвам разбиране, вместо да го получавам? Не бързай с отговора. Остави го да изплува от тялото — като усещане, не като мисъл. Може да е конкретна ситуация, отношение, духовна практика, която е станала принуда вместо откритие. Когато го разпознаеш, ще го усетиш — стягане в гърдите или корема. Това е твоят Демиург: конструктът, роден от копнежа ти.

Стъпка 2: Тринадесетте Вдишвания на София (5 мин) Вдишай тринадесет пъти — бавно, дълбоко, с пълно внимание. Всяко вдишване е плач на София — не от слабост, а от точност. С всяко вдишване, позволи на конструкта, който си идентифицирал, да стане малко по-прозрачен. Не го разрушавай. Не го атакувай. Просто позволи на светлината да преминава през него. Копнежът е бил реален. Но формата, която е произвел, не е крайна.

Стъпка 3: Позицията на Получаване (10 мин) Постави дланите нагоре върху коленете. Това е тялото, казващо: аз получавам. Остани в тишина. Не питай нищо. Не очаквай нищо. Просто бъди в позицията, от която София е била чута — позицията, в която копнежът вече не грабва, а е отворен. Ако нещо пристигне — образ, усещане, тихо знание — забележи го. Ако нищо не пристигне — забележи това. Празнотата е също отговор. Кеномата не е враг — тя е пространството, в което изкуплението е възможно.

Стъпка 4: Записване (5 мин) Запиши три неща: (1) Какво разпозна като свой Демиург. (2) Какво се случи с тринадесетте вдишвания. (3) Какво пристигна — или не — в тишината. Пиши за тялото си, не за ума си. Не обяснявай. Опиши.

ЧЗВ

Кой е София в Гносис? София е последният от тридесетте Еона в Плерома — Пълнотата на божественото битие. Тя е персонификация на мъдростта, чийто копнеж да познае Бащата директно предизвиква космическа катастрофа: раждането на Демиурга и сътворяването на материалния свят. В различни текстове — Апокрифон на Йоан, Валентинианските фрагменти, Пистис София — историята й е описана с различни детайли, но ядрото е едно: мъдрост, посегнала отвъд структурата, произвежда невежество.

Какво е падението на София? Падението не е наказание, а механика. София посяга да познае Бащата без посредничеството на сизигията си — без партньора, без структурата на Плерома. От този акт се ражда безформен продукт — ентимезис — който придобива собствен живот и става Демиургът Ялдабаот. Самата София губи светлината си и потъва в Хаоса, заобиколена от Архонти.

Каква е връзката между София и Демиурга? София е майката на Демиурга, макар той да не го знае. Демиургът е продуктът на нейната грешка — копнеж без форма, познание без структура. Той наследява част от нейната светлина, но не и нейното осъзнаване. Затова конструира свят, мислейки, че е единственият бог. Неговото невежество е директна последица от начина, по който е бил породен: без партньор, без сизигия, без пълнотата на двойката.

Как се завръща София? Чрез тринадесет плача към Светлината, описани подробно в текста Пистис София. Процесът не е магически — той е описание на конкретно преминаване от позиция на самостоятелно усилие към позиция на рецептивност (Пистис). Когато тя спира да се бори и се отваря изцяло, Христовата сила — космическият Логос — се спуска и възвръща откраднатата светлина. Финалното изкупление е Йерос Гамос — свещеният брак, възстановяването на двойката.

Пистис София — какъв текст е? Пистис София е гностически текст от трети-четвърти век, запазен в Codex Askewianus. Съдържа подробни диалози между възкресения Исус и учениците му, включително Мария Магдалена, и описва космическата драма на падението и изкуплението на София с безпрецедентна подробност — тринадесет плача, картография на архонтичните сфери.

Каква е връзката между София и божествената искра? Когато София пада и губи светлината си, тази светлина не изчезва — тя се разпръсква в материята. Гностиците твърдят, че всяка човешка душа носи фрагмент от тази разпръсната светлина — пневмата, божествената искра. Целият духовен път е процес на събиране на тези фрагменти обратно — микрокосмическо повторение на макрокосмическото завръщане на София.

Имат ли богомилите нещо общо със София? Богомилите — българското гностическо движение от десетия век — не използват валентинианската терминология, но споделят архитектурата: материалният свят е творение на по-нисш демиург (при тях — Сатанаил), истинското познание е вътрешно и директно, и душата носи светлина, която не принадлежи на този свят. Богомилската традиция е едно от най-чистите европейски продължения на гностическата линия и доказателство, че тези модели не са екзотичен внос — а нещо, живяло в тази земя.

Какво е Плерома в гностицизма? Плерома е Пълнотата: божествената цялост от Еони, еманирали от Монадата, в която нищо не е в недостиг и нищо не посяга отвъд себе си. По-скоро състояние на завършеност, отколкото място над небето. София е най-външният ѝ Еон, и нейното посягане е онова, което първо отваря граница в нея.

Какво има извън Плерома? Кеномата: недостигът, „външното“, което самото падение произвежда. Не второ царство със собствен произход, а онова, което съществува там, където Пълнотата не е. Апокрифон на Йоан оставя падналата София на междинна станция, над своя син, но под собствения си Еон, докато недостигът бъде поправен.

Защо София пада от благодатта? Тя не пада от благодат в моралния смисъл. Гностическите текстове правят падението последствие, а не наказание: тя зачева без съгласието на Духа и без своя партньор, а направеното без двойката, която го държи, излиза в недостиг. После Пълнотата чува покаянието ѝ и изпраща поправката.

В Твоя Лексикон

Тази публикация въвежда или задълбочава следните термини:

  • София — последният Еон, чието падение е генезисът на материалния свят
  • Плерома — божествената Пълнота, от която еманират всички Еони
  • Демиург — Занаятчията, невежият творец на материалната реалност
  • Ялдабаот — името на Демиурга в Апокрифон на Йоан: лъвоглав змей
  • Архонти — владетелите на планетарните сфери, пазачи на затвора
  • Пистис София — текстът, описващ тринадесетте плача и завръщането
  • Барбело — Мълчаливата Майка, първата еманация на Бащата
  • Еон — божествено същество в Плерома, съществуващо в сизигия (двойка)
  • Кенома — празнотата извън Плерома, арената на падението
  • Йерос Гамос — свещеният брак, финалното изкупление на София

Свързани Изследвания

Източници

  1. [1]Неизвестен гностически автор (ок. 2 в. сл. Хр.). Тайната Книга на Йоан (Апокрифон на Йоан).
  2. [2]Неизвестен гностически автор (ок. 2 в. сл. Хр.). Тайната Книга на Йоан (Апокрифон на Йоан).
  3. [3]Неизвестен гностически автор (ок. 2 в. сл. Хр.). Тайната Книга на Йоан (Апокрифон на Йоан). прев. Frederik Wisse, Early Christian Writings. Към източника
  4. [4]Неизвестен гностически автор (ок. 3-4 в. сл. Хр.). Пистис София.
  5. [5]Неизвестен валентиниански автор (ок. 2 в. сл. Хр.). Евангелие на истината (NHC I,3). прев. Mark M. Mattison (2015), публично достояние. Към източника
  6. [6]Ханс Йонас (1958). Гностическата Религия.
  7. [7]Неизвестен валентиниански автор (ок. 3 в. сл. Хр.). Евангелие на Филип.
  8. [8]Ханс Йонас (1958). Гностическата Религия.

Изготвено с помощта на изкуствен интелект по източниците по-горе · Публикувано от Stefan's Alkimia · Как пишем това

Цитирай тази страница

Готови за копиране препратки към тази страница. Датата на достъп е днешната.

APA
Stefan's Alkimia. (2026, 15 октомври). Кой е София? Гностическата Богиня, Паднала от Плерома. Pleroma Guide. https://pleroma.guide/bg/blog/who-is-sophia-gnostic-goddess-fell-from-pleroma
MLA
Stefan's Alkimia. “Кой е София? Гностическата Богиня, Паднала от Плерома.” Pleroma Guide, 15 октомври 2026 г., pleroma.guide/bg/blog/who-is-sophia-gnostic-goddess-fell-from-pleroma.
Chicago
Stefan's Alkimia. “Кой е София? Гностическата Богиня, Паднала от Плерома.” Pleroma Guide. 15 април 2026 г. Последна промяна 15 октомври 2026 г. https://pleroma.guide/bg/blog/who-is-sophia-gnostic-goddess-fell-from-pleroma.
BibTeX
@online{alkimia2026whoissophiagnosticgoddessfellfrompleromabg,
  author = {{Stefan's Alkimia}},
  title = {{Кой е София? Гностическата Богиня, Паднала от Плерома}},
  organization = {{Pleroma Guide}},
  date = {2026-04-15},
  year = {2026},
  note = {Последна промяна 2026-10-15},
  url = {https://pleroma.guide/bg/blog/who-is-sophia-gnostic-goddess-fell-from-pleroma},
  langid = {bulgarian}
}

Плерома е безплатна. Ако ти е била полезна, можеш да поддържаш светилника.

  • #sophia
  • #gnostic-cosmology
  • #divine-feminine
  • #pleroma
  • #demiurge
  • #pistis-sophia
  • #valentinian-gnosticism

Лексикон

Термини в Лексикона